Стая моя,
моя малка стая,
неугледен, тих и сив бордей,
в тебе вечна болка ме терзае,
някаква тегоба на плебей.
Сутрин рано слънце щом изгрее
и поемам пътя си за хляб,
само в този миг благоговея
и забравям теб и себе раб.
Там по калдъръма тесен стръмен,
близо до старинния музей,
сещам блясък в погледа си тъмен,
с радост ми природата ведрей.
В глъбини на старо помещение,
между сиви прашни ощ книжа,
чезна бавно в някакво забвение
и отново почвам да тъжа.
Вечер е.
Аз съм пак във тебе,
неугледен, тих и сив бордей,
все с туй мрачко сиромашко жребе,
без лазурен лъч да ме огрей.

Дано ви хареса